Навън вали, капките разрязват тишината, падащият мрак се е слял със самотата. Която не пуска душата ми, от онзи хубав ден, когато за последно тя седеше до мен. Чувствам се празен, сякаш сам на този свят, и тези тягостни чувства ме връщат години назад. Сякаш още тогава, съдбата с пръст ме беляза, да чувствам силна любов и безкрайна омраза. Поглеждам човека в огледалото, но не разбирам, защо толкова го обичам и толкова го презирам. Замахвам, чупя го, но образът остава, не мога да разбера какво, по дяволите, става! Пред мен изниква момче, застанало на колене, обляно в сълзи, гледащо към мрачното небе. И отново изниква, този образ е стар, омръзна ми да живея в този гаден кошмар.
Отново празници, скандали, кървища, драми, разрязващи писъци, лица със сълзи обляни. Щом се върна отновo там не мога да проумея, какъв е смисълът изобщо аз да живея. И пак заставам на ръба между живота и смъртта, но нямам никакви сили и пак ме спира страха. Отново съм сам, предаден от всички, изоставен, измамен, забравен, на улицата оставен. Единствено нощта е с мен и хилядите звезди, стичащи се по небето, като моите сълзи. Звучи нереално, но се уморих от живота, сърцето ми вече по различен начин хлопа. Поглеждам нагоре, отварям широко очи, и се сещам за всички мои нечути молби. Усещам болка, тъга, силна омраза и скръб, Боже, чуй молитвите ми този път!
Появяват се сцени, понякога като съм сам и кървавата нишка ме отвежда натам. Към онзи мрачен свят на хиляди спомени, останали в мен, в съзнанието ми заровени. Болката в мен отвътре бавно ме разяжда и новото ми АЗ с времето се заражда. Малкото момче вече отдавна го няма, само спомена за него в мен остана. Сега виждам човек, скитащ сам в квартала, с поглед напред, надеждата не е умряла. С усмивка на уста, но душата е нещастна, продължава нататък, защото вече порасна. Веригата къса, на земята хвърля кръста, гледа към небето, насочил двата средни пръста! Решен, устремен, проблемите да надделее, хубав или не, само един живот живее!