Хубава си, моя горо, миришеш на младост, но вселяваш в сърцата ни само скръб и жалост.
Който веднъж те погледне, той вечно жалее, че не може под твоите сенки да изтлее.
А комуто стане нужда веч да те остави, той не може, дорде е жив, да те заборави.
Твоите буки и дъбове, твоите шуми гъсти, и цветята и водите, агнетата тлъсти, и божурът, и тревите и твойта прохлада, всичко, казвам, понякогаж като куршум пада
на сърцето, което е всякогаж готово да поплаче, кога види в природата ново,
кога види как пролетта старостта изпраща, и под студа и под снега живот се захваща.